What’s done, is done

 

 

 

 

 

Казват,че миналото не се връща, че няма смисъл да се задълбава в него, че то е свършено и приключено, че няма да се върне никога.

Когато човек се замисли за миналото си, на преден план излизат грешките.Същите тези грешки, които тихичко ровят съзнанието ни.Е, не можем да пропуснем и онези, които всекидневно не ровят, а копаят, копаят със страшна сила огромни трапове и само объркват и иначе заблуденото ни съзнание.Но хората умеят да се успокояват, да се самозаблуждават в собствените си разклатени аргументи.

What’s done, is done.

Това май е най-популярното извинение за нещата. Или поне е най-лесното.

Миналото е единственото нещо,което си е наше, което няма кой да ни го отнеме.Всичко случващо се в живота ни е много надълбоко прибрано. Скътано е по етажерките на собствения ни мозък. Всеки топъл спомен е прибран на сигурно място. Но под крехките етажерки с надипленото отминало щастие, зеят дупки.Тези дупки сме ги покрили с някой друг прокъсан найлон и си мислим,че ги няма, че ще успеем да ги скрием от самите себе си до края. Същият този край, който тайничко се надяваме,че няма да дойде.И така всички сме се вкопчили в бъдещето, загърбвайки всичко случило се. Всъщност, загърбвайки живота си.

Всеки мой спомен е обвързан с копнеж за преживяване.Във всеки минал момент има по нещичко останало от мен самата, от това, което съм била и от грешките, сбъркани от това, което съм искала да бъда.

Понякога човек гледа назад с неохота, съжаление и дори презрение. А всъчност вижда себе си.Вижда всичко,което е искал да бъде и никога не е бил.

П.С.Имам много неща за казване,но станалото – станало. Засега ще останат неказани, а може би и завинаги,

Игра на оцеляване

 

- Мишка!- възкликнало човечето.

 Казват, че плъховете олицетворяват злото, болестите, нещастието, излизали били от корема на дявола. Демони били, мъртъвци били…

Е, да, ама същите тея мишки оцеляват и оцеляват сами.

 В самостоятелното оцеляване опит имат не само мишките. Българите, като едни видни представители на самостоятелно оцеляващите видове, се нареждат някъде там, някъде на мишата опашка. На същата тая опашка, на която чакат болните да бъдат излекувани; на която пенсионерите си чакат коледната добавчица към пенсиийките; на опашката, на която са се наредили някакви си изоставени деца – кои болни, кои здрави – все тая; на опашката, на която малко мирише, а, то това е нормално – от софийския боклук е; на скапаната опашка, на която въпреки, че е няма къде да отидеш, се буташ напред, буташ се – за оцеляване. Не са ли демоде вече тея опашки, дори и в България?

 Бива преход, преход, ама чак толкова ли?! Къде ни е демократичното правителство? О, вярно, че то беше заето в момента, толкова оплетено в собствената си „демократщина”, че не можаха да се разберат кой – педераст, кой – безплоден…Нищо де, поне т.нар. „нагли” заловиха…Бойко ни показаха на какво са способни органите на реда! До тук добре, ами тях кой ще ги залови?

 Може би „гражданското общество”, което някак си се появява само по Коледа? А пък ако преместят и Коледата… Вече обърканата опашка май ще се обърка още повече. Е да, ама пак не. От „чакането по опашки” май и „огризките” от това гражданско общество скоро ще изчезнат. Отново опираме до въпроса „ кой е виновен”.Аз няма да коментирам вината, защото всеки има вина. Докато не спрем да се обвиняване едни – други, нещата са такива – „омазани” с вина и приказки за нея. Да, така ще е докато някои не започне да си върши работата. Всъщност така ще е докато всеки не започне да си я върши. Докато в баничарниците слагат извара вместо сирене; докато разделно събраният боклук се изсипва в общ камион на общо бунище; докато 20-те лева, дадени на полицая са по-ценни от безопасността на шофьорите; докато „министерските кюфтета” стоят пред гласуването на закони; докато „наглите” „нагли” ловят – до тогава аз ще говоря за мишки, а не за хора.

 Българите са такива. Такива хитри, подли, завистливи и безмилостни. Всъщност българите са гадни. А, вие мишките не харесвахте… Плъховете не правят нищо по-лошо от Вашият съсед, Вашият шеф, Вашата сестра или майка Ви. Но проблемът не е в това, което правят или не правят мишките, а в това какво правят или не правят хората. За сега в България се справяме добре с едно нещо – с оцеляването. Играем го, въртим го, сучим го… Отгоре – отдолу, отляво – отдясно, отзад – отпред…Отвсякъде.

Научихме се да оцеляваме. Остана само да се научим да живеем.

 А това ще стане едва когато законите са пред кюфтетата.

 - Мишка! – повторило човечето, което видяло себе си в огледалото.

Le monde est petit pour les grands rêves

Le soleil se lévait au-dessus de monde „oisif“ ei il „brulait“  les grands rêves des „pécheurs“…

Où sont les hommes?Je porte la vue autour de moi et je ne vois rien…Ils manquent…Et où sont les rêves.Peut-être ils sont profondéments enracinés de la conscience de quelqu’un,peut-être ils se sont transformés en les idées frantiques du malsain à quelqu’un,et peut-être il faut avoir des rêveurs,pour que il y a des rêves.Je porte la vue autour de moi et je ne vois rien…Où sont les rêveurs,ou autrement dit où sont les hommes?Ils manquent…Un monde sans des hommes et sans des rêves est un monde sans espoir.Et un monde sans espoir est un monde perdu.

Le soleil se couchait…

Seulement un maboul se promenait sous le ciel crépusculaire,il chouchotait et il criait,il se priait et il maudait,il parle de Dieu et pour Dieu.

Загубих вчера един свят

        

                          Загубих вчера един свят.

                                     Къде отиваш,Господи?

Крах

„Една безразлична съпруга стоеше до гроба му,една истерична сводница се бе погаврила с плача си над трупа му,един пиян слуга му беше намерил ковчег и един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее.“

Излишно е да коментирам…

Любовта – светъл блян или сажди на страстта

     Вчера беше поредната зимна вечер,в която бях тръгнала да се прибирам към вкъщи.Всичко изглеждаше постарому,наред с километричните задръствания и претъпканите кофи за боклук,но мръсният и прашен град беше потънал в призрачна мъгла.Минавайки по околовръстното,видях два женски силуета,кои чакаха нещо или някого…
          Цял живот човек чака нещо или някого…Но най-желаното,най-силното и най-истинското чувство е любовта,онази чиста и „детска“ любов,която надали съществува,а ако съществува – надали ще я срещнем,а ако я срещнем – надали ще я познаем.Къде е любовта в този „ненормален“ свят,в който живеем?Не е ли превърната тя в домашно насилие,в разводи,в изневери,в захвърляне на дечица,в хомосексуални връзки,в търговия:не е ли превърната от светъл блян -в сажди,в сажди на страстта?!
           Какво става след „тая любов“,след този „светъл блян“?Става,става пълен „домът“,но онзи „дом“ със зарязаните и пре*бани детенца(преносно и буквално),зарязани от хора,които са правили „любов“ и са били „омагьосани“ от светлия блян,може би…
         Някой може ли да обясни на това дете,на това момиченце-тук,до мен,защо няма майка?Кой иска да му каже,че майка му е изнасилена 14-годишна циганка;иска ли някой да му обясни,че то няма бъдеще,защото е в „неравностойно положение“ в „европейска“България  и ако въобще доживее  да излезе от този „дом“, ще умре в някой претъпкан вонящ казан за боклук(като бяща си);кой ще бъде човекът,който ще му каже,че псето,което вижда през отворения прозорец,живее по-добре;кой от вас ще го посъветва да свиква с боя и с еб*нето от малко,защото може да го вземат приемни „родители“,;има ли някой „човек“сред вас,който да отиде и да каже на това момиченце,че щеше да бъде по-добре,ако изобщо не се беше раждало…Има ли желаещи?!Няма,така и предположих…Къде са безучастните и оневинени съучастници във всяко едно престъпление,извършено срещу деца като това?Ей,лицемери,пускащи сълзливи есемесчета,къде сте?А сега дали усещате почернящите сажди на страстта?Ще кажа само – да  се готвят следващите черни шибани български деца,които само Бог знае какво ги очаква,да се готвят,или по-добре да не се раждат.
           Събудих се…
         Призрачната мъгла започна да се вдига…Докато рейсът,с който пътувах,преминаваше по околовръстното,до момичетата спряха две черни коли.Девойките се качиха в тях.Колите потеглиха…Не знам накъде тръгнаха,но знам,че на това място няма любов,там тя се е превърнала от светъл блян в изпепелена страст,в жалко подобие на любов.Явно вече всичко се продава-я плът,я души.А Любовта къде е?Къде е светлият блян,който ме отвращава?
Навсякъде…О,да,тя е навсякъде… 

P.S.Та като заговорихме за любов и се сетих за едно специално място в света-в Европа, в България, в  село Моголино…вие сетихте ли се?
Да не дава Господ такава любов…
 
 
 
 
 
 
 

 

 

 

 

 

Миг (на ангелите)

      

Първа,втора,трета,четвърта,пета предавка,той караше бързо спортната си кола.Явно очакваше да се впечатля.Е,впечатлих се.За един кратък миг имах чувството,че ще полетя и може би съм полетяла.Не помня…Когато отворих очи,лежах обездвижена върху асфалта,а хиляди стъкълца блещукаха на пътя като диамантчета,които някой неволно е разпилял.А после,после е било твърде късно да се върне да си ги събере.За миг ми се стори,че някой от стъкълцата имаха червени отблясъци…
       Дали това е „мигът на истината“?Не знам.Погледът ми се замъгли…Това беше един от пътите в живота,когато „ти спира дъхът“.Мигновено силна болка обхвана тялото ми.Може би това е мигът,в който осъзнаваш,че не летиш,а си върху земята,легнал върху нея…жив.
Чудесно е да си жив,нали?
       Но както всички хубави мигове (и всички мигове въобще),и този е кратък.
       Чух някакъв звук.Дали това беше последният удър на нечие сърце-не мога да кажа.Обърнах се и го видях – него,мъжът.Той лежеше почти безжизнен на пътя.Само в очите му имаше живот.Всъщност това бяха „най-жадните“ за живот очи,“най-молещите“ се,но и „най-грешните“.В тези очи видях неопределим блясък…
Мъжът се опитваше да ми каже нещо,но кръвта го давеше.Вместо думи,от устата му се процеждаха аленочервени струи кръв.В следващият миг той издъхна.
Може би някъде там-между неказаните думи и задушаващата кръв-е била душата му.Но вече не е там.Сега,точно в този миг,тя лети.Но не е  сама…
       Не съм сигурна колко дълго лежах на земята и кога дойдоха да ме спасят.Не знам и не искам да знам.Не помня.Не помня и неискам да помня…Исках само да сънувам…Нещо „ангелско“.Исках само да забравя…Една розова маратончица с бели връзки,оцапани в червено…
       Всичко това беше един миг,събрал в себе си няколко човешки живота-миг на безсилие,страдание и вина;миг на болка,вцепенение и страх;съдбовен миг,“раждащ“ смърт…
      Кошмарен миг,сливащ фикция и реалност.Отворих очи и видях.Или може би ги затворих и видях…На това място имаше много души и ангели,много ангели.Два гроба зееха там-пресни и рохкави,отворени към ада,а между тях-една бяла плоча.Пред нея,заринала длани в пръстта,лежеше жена,майка лежеше-до дъщеря си.Съпруга лежеше,вдовица,лежеше,лежеше и шепнеше.Ужасът,безумието и страхът,които ме разкъсваха се сляха.Сляха се в удивление.В този миг,аз,жалка и безсилна,паднах върху студената мокра земя.И тогава „полетях“…

П.С. Те са безгрешни,ангелите.Пазят ни.Безтелесни и безсмъртни духове,каквито са и душите ни.Но ангелите са деца,а ние сме хора…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Граници

     Нещо обикновено,половинчато,противоречиво,клиширано като самата мен – безгранично…
     Сега трябвало да пиша за някакви си граници.За границите,които ни „оковават“ и „освобождават“;за границите,които са ни наложени и за тези,които самите ние си налагаме;за границите,които трябва да ни „вкарат в релси“,а всъщност ни изкарват извън тях;за границите,които осъкатяват човека и за същите тези граници,които полагат основите на един „гроб“ балкански,който „де факто“ може да бъде отпределен от самите граници – България.Но нека да не бъдем чак такива егоисти.Границите не са само български…
     Нямам намерение да развивам хипотези за „безграничните“ възможности на човешкия дух,за надеждата, за „ценностното“ и за „моралното“,за любовта,за хората в качеството им на такива и прочие „глупости“.Нямам и интелектуалната възможност да го направя.Просто защото това ме ограничава.Да,ограничава ме,вкарва ме в границите на кръговрата от интерпретации и различни гледни точки за живота въобще.Не ми е в стила изобщо.Затова (и не само заради това),оставям този финал отворен…
     А вие не ме принуждавайте да пиша за някакви си „граници“,а вземете се научете да живеете малко по-човешки,освен ако не искате страданието да ви научи на състрадание…

Нещо обикновено,половинчато,противоречиво,клиширано като самата мен – безгранично…

 

 

 

Фикция или реалност

Фикция или реалност?Или реалността е фикция?Не е,реалност е,може би…Но чия реалност?Райската или адската?Или тая…земната…човешката…тегловната…греховната?
Бог е невинен!
Но къде е той?
Където и да е,не е на земята,Да,затова е невинен…щото го няма,или щото аз искам да бъде невинен,щото е Бог-нечовек,с нечовешко милосърдие и с нечовешка душа…Останал без никаква „човечност“ в себе си,просто щото е Бог и нокога не я е имал…
Фикция ли е тази фикция или е реалност?Ама чия фикция е това,моята ли твоята?
Неговата!
Това е неговата фикция,в която си ти,но за един кратък миг…Този миг е настоящето,изпълнено със спомени от миналото…А колкото до Бъдещето…
Бъдеще

няма!

Българска съдба

„Българио,за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях…“                                                                                                         

 

Над „черната“ кръв,проникнала в българската „майка“,над безсмислието на войните,взели за жертви истинските „човеци“,над жестоките мъчения и силната воля,над смелия водач и подлия „скот“ се „носи“ една тайнствена сила,“оковаваща“ и нацията,и отделния човек….
Усещате ли всесилната Съдба?
Предавана от свои…проклината от чужди…закриляна Отгоре…Устояла на всички тежки изпитания,стоварене върху „плещите й“,успяла да запази идентичния непобедим дух на нацията,дори в най-критичните моменти от съществуването си – това е България!Нима такава силня „героиня“ би могла да слезе от „европейската и световна сцена“?О,Не!Тя тепърва започва да се „изкачва“ нагоре към „върховете на славата“(Само да не се завие свят от „високото“ на осем милиона българи).Е,ама, то нали Съдбата е с нас…
С нас,с нас,но колко да е с нас-няколко столетия,а после?След славното време на безбройните възходи настава „време разделно“:тежко време на робство(кога национално,кога социално).“Окован“ дух,ограничена вяра,“убити“надежди – безмилостно погубване на „българското“ от чужди и свои!Потрес,ужас-тотална безизходност в духовния мрак.Докато продължават мъката и агонията,Съдбата „дреме“(добре си „подремна“ тя,близо пет века,а и после…).Но с нея или без нея,българският дух винаги „се събужда“,“възкръсват“ народните идеали и България изправя мощна снага,за да се срине отново под ударите на Съдбата.
Късно „се събуди“ българската съдба,оказахме се свободни,но бързо пак станахме роби – този път на метериалното.
Възрожденските идеали,красивият устрем на Възраждането,епохата, трансформирала довчерашните роби в достойни личности,са „покрити с прах“ в следосвобожденска България,та така и до днес…
В критични моменти всеки се нуждае от помощ…
Българската „майка юнашка“ е грубо изтласката от „мащехата“,нуждаеща се от някаква свръхестествена сила,която да превърне разпокъсания народ в обедидена НАЦИЯ:нуждае се от благословията на съдбата.
Докога все някой ще ни спасява?
Докога все някой ще ни е крив-я врагът,я Съдбата?
Не е ли време да я вземем в собствените си ръце и да променим тая пуста участ българска?
Все тегло…все немотия…и безпътица…
Орисия зад вековна прокоба тегне над нас-всеки светъл порив потъва в мрак,а кръвта току избие по гърба ни…
Всички си тръгнаха от теб Бългатийо!
Аз останах и оставам завинаги,защото знам,че когато всичко друго изчезне,тя-надеждата остава,а с нея и аз.Ще я преобърна таз проклета Съдба,за да променя света – ако не заради себе си,то поне задари вас,събратя по участ.
Още от мрачното и апатично настояще след Освобождението България започва да се „приближава“ с бавни стъпки към Европа.Та така и до днес:“Вървим,вървим,и все не можем да стигнем до там,за където сме тръгнали“(клише,нали?).Но,уви,уместно клише,българско тежко „съдбовно“ клише…
Този път обаче “сценарият“ е в моите ръце и ако има „българска съдба“,то тя ще е Благословена!

 

                                                  “…и те за теб достойни,майко,бяха.

                                                 И твойто име само кат мълвяха,

                                                   умираха без страх“

                                                                           Иван Вазов 1885