„Българио,за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях…“
Над „черната“ кръв,проникнала в българската „майка“,над безсмислието на войните,взели за жертви истинските „човеци“,над жестоките мъчения и силната воля,над смелия водач и подлия „скот“ се „носи“ една тайнствена сила,“оковаваща“ и нацията,и отделния човек….
Усещате ли всесилната Съдба?
Предавана от свои…проклината от чужди…закриляна Отгоре…Устояла на всички тежки изпитания,стоварене върху „плещите й“,успяла да запази идентичния непобедим дух на нацията,дори в най-критичните моменти от съществуването си – това е България!Нима такава силня „героиня“ би могла да слезе от „европейската и световна сцена“?О,Не!Тя тепърва започва да се „изкачва“ нагоре към „върховете на славата“(Само да не се завие свят от „високото“ на осем милиона българи).Е,ама, то нали Съдбата е с нас…
С нас,с нас,но колко да е с нас-няколко столетия,а после?След славното време на безбройните възходи настава „време разделно“:тежко време на робство(кога национално,кога социално).“Окован“ дух,ограничена вяра,“убити“надежди – безмилостно погубване на „българското“ от чужди и свои!Потрес,ужас-тотална безизходност в духовния мрак.Докато продължават мъката и агонията,Съдбата „дреме“(добре си „подремна“ тя,близо пет века,а и после…).Но с нея или без нея,българският дух винаги „се събужда“,“възкръсват“ народните идеали и България изправя мощна снага,за да се срине отново под ударите на Съдбата.
Късно „се събуди“ българската съдба,оказахме се свободни,но бързо пак станахме роби – този път на метериалното.
Възрожденските идеали,красивият устрем на Възраждането,епохата, трансформирала довчерашните роби в достойни личности,са „покрити с прах“ в следосвобожденска България,та така и до днес…
В критични моменти всеки се нуждае от помощ…
Българската „майка юнашка“ е грубо изтласката от „мащехата“,нуждаеща се от някаква свръхестествена сила,която да превърне разпокъсания народ в обедидена НАЦИЯ:нуждае се от благословията на съдбата.
Докога все някой ще ни спасява?
Докога все някой ще ни е крив-я врагът,я Съдбата?
Не е ли време да я вземем в собствените си ръце и да променим тая пуста участ българска?
Все тегло…все немотия…и безпътица…
Орисия зад вековна прокоба тегне над нас-всеки светъл порив потъва в мрак,а кръвта току избие по гърба ни…
Всички си тръгнаха от теб Бългатийо!
Аз останах и оставам завинаги,защото знам,че когато всичко друго изчезне,тя-надеждата остава,а с нея и аз.Ще я преобърна таз проклета Съдба,за да променя света – ако не заради себе си,то поне задари вас,събратя по участ.
Още от мрачното и апатично настояще след Освобождението България започва да се „приближава“ с бавни стъпки към Европа.Та така и до днес:“Вървим,вървим,и все не можем да стигнем до там,за където сме тръгнали“(клише,нали?).Но,уви,уместно клише,българско тежко „съдбовно“ клише…
Този път обаче “сценарият“ е в моите ръце и ако има „българска съдба“,то тя ще е Благословена!
“…и те за теб достойни,майко,бяха.
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх“
Иван Вазов 1885
