Първа,втора,трета,четвърта,пета предавка,той караше бързо спортната си кола.Явно очакваше да се впечатля.Е,впечатлих се.За един кратък миг имах чувството,че ще полетя и може би съм полетяла.Не помня…Когато отворих очи,лежах обездвижена върху асфалта,а хиляди стъкълца блещукаха на пътя като диамантчета,които някой неволно е разпилял.А после,после е било твърде късно да се върне да си ги събере.За миг ми се стори,че някой от стъкълцата имаха червени отблясъци…
Дали това е “мигът на истината”?Не знам.Погледът ми се замъгли…Това беше един от пътите в живота,когато “ти спира дъхът”.Мигновено силна болка обхвана тялото ми.Може би това е мигът,в който осъзнаваш,че не летиш,а си върху земята,легнал върху нея…жив.
Чудесно е да си жив,нали?
Но както всички хубави мигове (и всички мигове въобще),и този е кратък.
Чух някакъв звук.Дали това беше последният удър на нечие сърце-не мога да кажа.Обърнах се и го видях – него,мъжът.Той лежеше почти безжизнен на пътя.Само в очите му имаше живот.Всъщност това бяха “най-жадните” за живот очи,”най-молещите” се,но и “най-грешните”.В тези очи видях неопределим блясък…
Мъжът се опитваше да ми каже нещо,но кръвта го давеше.Вместо думи,от устата му се процеждаха аленочервени струи кръв.В следващият миг той издъхна.
Може би някъде там-между неказаните думи и задушаващата кръв-е била душата му.Но вече не е там.Сега,точно в този миг,тя лети.Но не е сама…
Не съм сигурна колко дълго лежах на земята и кога дойдоха да ме спасят.Не знам и не искам да знам.Не помня.Не помня и неискам да помня…Исках само да сънувам…Нещо “ангелско”.Исках само да забравя…Една розова маратончица с бели връзки,оцапани в червено…
Всичко това беше един миг,събрал в себе си няколко човешки живота-миг на безсилие,страдание и вина;миг на болка,вцепенение и страх;съдбовен миг,”раждащ” смърт…
Кошмарен миг,сливащ фикция и реалност.Отворих очи и видях.Или може би ги затворих и видях…На това място имаше много души и ангели,много ангели.Два гроба зееха там-пресни и рохкави,отворени към ада,а между тях-една бяла плоча.Пред нея,заринала длани в пръстта,лежеше жена,майка лежеше-до дъщеря си.Съпруга лежеше,вдовица,лежеше,лежеше и шепнеше.Ужасът,безумието и страхът,които ме разкъсваха се сляха.Сляха се в удивление.В този миг,аз,жалка и безсилна,паднах върху студената мокра земя.И тогава “полетях”…
Дали това е “мигът на истината”?Не знам.Погледът ми се замъгли…Това беше един от пътите в живота,когато “ти спира дъхът”.Мигновено силна болка обхвана тялото ми.Може би това е мигът,в който осъзнаваш,че не летиш,а си върху земята,легнал върху нея…жив.
Чудесно е да си жив,нали?
Но както всички хубави мигове (и всички мигове въобще),и този е кратък.
Чух някакъв звук.Дали това беше последният удър на нечие сърце-не мога да кажа.Обърнах се и го видях – него,мъжът.Той лежеше почти безжизнен на пътя.Само в очите му имаше живот.Всъщност това бяха “най-жадните” за живот очи,”най-молещите” се,но и “най-грешните”.В тези очи видях неопределим блясък…
Мъжът се опитваше да ми каже нещо,но кръвта го давеше.Вместо думи,от устата му се процеждаха аленочервени струи кръв.В следващият миг той издъхна.
Може би някъде там-между неказаните думи и задушаващата кръв-е била душата му.Но вече не е там.Сега,точно в този миг,тя лети.Но не е сама…
Не съм сигурна колко дълго лежах на земята и кога дойдоха да ме спасят.Не знам и не искам да знам.Не помня.Не помня и неискам да помня…Исках само да сънувам…Нещо “ангелско”.Исках само да забравя…Една розова маратончица с бели връзки,оцапани в червено…
Всичко това беше един миг,събрал в себе си няколко човешки живота-миг на безсилие,страдание и вина;миг на болка,вцепенение и страх;съдбовен миг,”раждащ” смърт…
Кошмарен миг,сливащ фикция и реалност.Отворих очи и видях.Или може би ги затворих и видях…На това място имаше много души и ангели,много ангели.Два гроба зееха там-пресни и рохкави,отворени към ада,а между тях-една бяла плоча.Пред нея,заринала длани в пръстта,лежеше жена,майка лежеше-до дъщеря си.Съпруга лежеше,вдовица,лежеше,лежеше и шепнеше.Ужасът,безумието и страхът,които ме разкъсваха се сляха.Сляха се в удивление.В този миг,аз,жалка и безсилна,паднах върху студената мокра земя.И тогава “полетях”…
П.С. Те са безгрешни,ангелите.Пазят ни.Безтелесни и безсмъртни духове,каквито са и душите ни.Но ангелите са деца,а ние сме хора…
