Нещо обикновено,половинчато,противоречиво,клиширано като самата мен – безгранично…
Сега трябвало да пиша за някакви си граници.За границите,които ни „оковават“ и „освобождават“;за границите,които са ни наложени и за тези,които самите ние си налагаме;за границите,които трябва да ни „вкарат в релси“,а всъщност ни изкарват извън тях;за границите,които осъкатяват човека и за същите тези граници,които полагат основите на един „гроб“ балкански,който „де факто“ може да бъде отпределен от самите граници – България.Но нека да не бъдем чак такива егоисти.Границите не са само български…
Нямам намерение да развивам хипотези за „безграничните“ възможности на човешкия дух,за надеждата, за „ценностното“ и за „моралното“,за любовта,за хората в качеството им на такива и прочие „глупости“.Нямам и интелектуалната възможност да го направя.Просто защото това ме ограничава.Да,ограничава ме,вкарва ме в границите на кръговрата от интерпретации и различни гледни точки за живота въобще.Не ми е в стила изобщо.Затова (и не само заради това),оставям този финал отворен…
А вие не ме принуждавайте да пиша за някакви си „граници“,а вземете се научете да живеете малко по-човешки,освен ако не искате страданието да ви научи на състрадание…
