Казват,че миналото не се връща, че няма смисъл да се задълбава в него, че то е свършено и приключено, че няма да се върне никога.

Когато човек се замисли за миналото си, на преден план излизат грешките.Същите тези грешки, които тихичко ровят съзнанието ни.Е, не можем да пропуснем и онези, които всекидневно не ровят, а копаят, копаят със страшна сила огромни трапове и само объркват и иначе заблуденото ни съзнание.Но хората умеят да се успокояват, да се самозаблуждават в собствените си разклатени аргументи.

What’s done, is done.

Това май е най-популярното извинение за нещата. Или поне е най-лесното.

Миналото е единственото нещо,което си е наше, което няма кой да ни го отнеме.Всичко случващо се в живота ни е много надълбоко прибрано. Скътано е по етажерките на собствения ни мозък. Всеки топъл спомен е прибран на сигурно място. Но под крехките етажерки с надипленото отминало щастие, зеят дупки.Тези дупки сме ги покрили с някой друг прокъсан найлон и си мислим,че ги няма, че ще успеем да ги скрием от самите себе си до края. Същият този край, който тайничко се надяваме,че няма да дойде.И така всички сме се вкопчили в бъдещето, загърбвайки всичко случило се. Всъщност, загърбвайки живота си.

Всеки мой спомен е обвързан с копнеж за преживяване.Във всеки минал момент има по нещичко останало от мен самата, от това, което съм била и от грешките, сбъркани от това, което съм искала да бъда.

Понякога човек гледа назад с неохота, съжаление и дори презрение. А всъчност вижда себе си.Вижда всичко,което е искал да бъде и никога не е бил.

П.С.Имам много неща за казване,но станалото – станало. Засега ще останат неказани, а може би и завинаги,

- Мишка!- възкликнало човечето.

 Казват, че плъховете олицетворяват злото, болестите, нещастието, излизали били от корема на дявола. Демони били, мъртъвци били…

Е, да, ама същите тея мишки оцеляват и оцеляват сами.

 В самостоятелното оцеляване опит имат не само мишките. Българите, като едни видни представители на самостоятелно оцеляващите видове, се нареждат някъде там, някъде на мишата опашка. На същата тая опашка, на която чакат болните да бъдат излекувани; на която пенсионерите си чакат коледната добавчица към пенсиийките; на опашката, на която са се наредили някакви си изоставени деца – кои болни, кои здрави – все тая; на опашката, на която малко мирише, а, то това е нормално – от софийския боклук е; на скапаната опашка, на която въпреки, че е няма къде да отидеш, се буташ напред, буташ се – за оцеляване. Не са ли демоде вече тея опашки, дори и в България?

 Бива преход, преход, ама чак толкова ли?! Къде ни е демократичното правителство? О, вярно, че то беше заето в момента, толкова оплетено в собствената си „демократщина”, че не можаха да се разберат кой – педераст, кой – безплоден…Нищо де, поне т.нар. „нагли” заловиха…Бойко ни показаха на какво са способни органите на реда! До тук добре, ами тях кой ще ги залови?

 Може би „гражданското общество”, което някак си се появява само по Коледа? А пък ако преместят и Коледата… Вече обърканата опашка май ще се обърка още повече. Е да, ама пак не. От „чакането по опашки” май и „огризките” от това гражданско общество скоро ще изчезнат. Отново опираме до въпроса „ кой е виновен”.Аз няма да коментирам вината, защото всеки има вина. Докато не спрем да се обвиняване едни – други, нещата са такива – „омазани” с вина и приказки за нея. Да, така ще е докато някои не започне да си върши работата. Всъщност така ще е докато всеки не започне да си я върши. Докато в баничарниците слагат извара вместо сирене; докато разделно събраният боклук се изсипва в общ камион на общо бунище; докато 20-те лева, дадени на полицая са по-ценни от безопасността на шофьорите; докато „министерските кюфтета” стоят пред гласуването на закони; докато „наглите” „нагли” ловят – до тогава аз ще говоря за мишки, а не за хора.

 Българите са такива. Такива хитри, подли, завистливи и безмилостни. Всъщност българите са гадни. А, вие мишките не харесвахте… Плъховете не правят нищо по-лошо от Вашият съсед, Вашият шеф, Вашата сестра или майка Ви. Но проблемът не е в това, което правят или не правят мишките, а в това какво правят или не правят хората. За сега в България се справяме добре с едно нещо – с оцеляването. Играем го, въртим го, сучим го… Отгоре – отдолу, отляво – отдясно, отзад – отпред…Отвсякъде.

Научихме се да оцеляваме. Остана само да се научим да живеем.

 А това ще стане едва когато законите са пред кюфтетата.

 - Мишка! – повторило човечето, което видяло себе си в огледалото.

Où sont les hommes?Je porte la vue autour de moi et je ne vois rien…Ils manquent…Et où sont les rêves.Peut-être ils sont profondéments enracinés de la conscience de quelqu’un,peut-être ils se sont transformés en les idées frantiques du malsain à quelqu’un,et peut-être il faut avoir des rêveurs,pour que il y a des rêves.Je porte la vue autour de moi et je ne vois rien…Où sont les rêveurs,ou autrement dit où sont les hommes?Ils manquent…Un monde sans des hommes et sans des rêves est un monde sans espoir.Et un monde sans espoir est un monde perdu.

Le soleil se couchait…

Seulement un maboul se promenait sous le ciel crépusculaire,il chouchotait et il criait,il se priait et il maudait,il parle de Dieu et pour Dieu.

                          Загубих вчера един свят.

                                     Къде отиваш,Господи?

„Една безразлична съпруга стоеше до гроба му,една истерична сводница се бе погаврила с плача си над трупа му,един пиян слуга му беше намерил ковчег и един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее.“

Излишно е да коментирам…

Фикция или реалност?Или реалността е фикция?Не е,реалност е,може би…Но чия реалност?Райската или адската?Или тая…земната…човешката…тегловната…греховната?
Бог е невинен!
Но къде е той?
Където и да е,не е на земята,Да,затова е невинен…щото го няма,или щото аз искам да бъде невинен,щото е Бог-нечовек,с нечовешко милосърдие и с нечовешка душа…Останал без никаква „човечност“ в себе си,просто щото е Бог и нокога не я е имал…
Фикция ли е тази фикция или е реалност?Ама чия фикция е това,моята ли твоята?
Неговата!
Това е неговата фикция,в която си ти,но за един кратък миг…Този миг е настоящето,изпълнено със спомени от миналото…А колкото до Бъдещето…
Бъдеще

няма!

„Българио,за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях…“                                                                                                         

Над „черната“ кръв,проникнала в българската „майка“,над безсмислието на войните,взели за жертви истинските „човеци“,над жестоките мъчения и силната воля,над смелия водач и подлия „скот“ се „носи“ една тайнствена сила,“оковаваща“ и нацията,и отделния човек….
Усещате ли всесилната Съдба?
Предавана от свои…проклината от чужди…закриляна Отгоре…Устояла на всички тежки изпитания,стоварене върху „плещите й“,успяла да запази идентичния непобедим дух на нацията,дори в най-критичните моменти от съществуването си – това е България!Нима такава силня „героиня“ би могла да слезе от „европейската и световна сцена“?О,Не!Тя тепърва започва да се „изкачва“ нагоре към „върховете на славата“(Само да не се завие свят от „високото“ на осем милиона българи).Е,ама, то нали Съдбата е с нас…
С нас,с нас,но колко да е с нас-няколко столетия,а после?След славното време на безбройните възходи настава „време разделно“:тежко време на робство(кога национално,кога социално).“Окован“ дух,ограничена вяра,“убити“надежди – безмилостно погубване на „българското“ от чужди и свои!Потрес,ужас-тотална безизходност в духовния мрак.Докато продължават мъката и агонията,Съдбата „дреме“(добре си „подремна“ тя,близо пет века,а и после…).Но с нея или без нея,българският дух винаги „се събужда“,“възкръсват“ народните идеали и България изправя мощна снага,за да се срине отново под ударите на Съдбата.
Късно „се събуди“ българската съдба,оказахме се свободни,но бързо пак станахме роби – този път на метериалното.
Възрожденските идеали,красивият устрем на Възраждането,епохата, трансформирала довчерашните роби в достойни личности,са „покрити с прах“ в следосвобожденска България,та така и до днес…
В критични моменти всеки се нуждае от помощ…
Българската „майка юнашка“ е грубо изтласката от „мащехата“,нуждаеща се от някаква свръхестествена сила,която да превърне разпокъсания народ в обедидена НАЦИЯ:нуждае се от благословията на съдбата.
Докога все някой ще ни спасява?
Докога все някой ще ни е крив-я врагът,я Съдбата?
Не е ли време да я вземем в собствените си ръце и да променим тая пуста участ българска?
Все тегло…все немотия…и безпътица…
Орисия зад вековна прокоба тегне над нас-всеки светъл порив потъва в мрак,а кръвта току избие по гърба ни…
Всички си тръгнаха от теб Бългатийо!
Аз останах и оставам завинаги,защото знам,че когато всичко друго изчезне,тя-надеждата остава,а с нея и аз.Ще я преобърна таз проклета Съдба,за да променя света – ако не заради себе си,то поне задари вас,събратя по участ.
Още от мрачното и апатично настояще след Освобождението България започва да се „приближава“ с бавни стъпки към Европа.Та така и до днес:“Вървим,вървим,и все не можем да стигнем до там,за където сме тръгнали“(клише,нали?).Но,уви,уместно клише,българско тежко „съдбовно“ клише…
Този път обаче “сценарият“ е в моите ръце и ако има „българска съдба“,то тя ще е Благословена!

                                                  “…и те за теб достойни,майко,бяха.

                                                 И твойто име само кат мълвяха,

                                                   умираха без страх“

                                                                           Иван Вазов 1885