Le soleil se lévait au-dessus de monde „oisif“ ei il „brulait“  les grands rêves des „pécheurs“…

Où sont les hommes?Je porte la vue autour de moi et je ne vois rien…Ils manquent…Et où sont les rêves.Peut-être ils sont profondéments enracinés de la conscience de quelqu’un,peut-être ils se sont transformés en les idées frantiques du malsain à quelqu’un,et peut-être il faut avoir des rêveurs,pour que il y a des rêves.Je porte la vue autour de moi et je ne vois rien…Où sont les rêveurs,ou autrement dit où sont les hommes?Ils manquent…Un monde sans des hommes et sans des rêves est un monde sans espoir.Et un monde sans espoir est un monde perdu.

Le soleil se couchait…

Seulement un maboul se promenait sous le ciel crépusculaire,il chouchotait et il criait,il se priait et il maudait,il parle de Dieu et pour Dieu.

                          Загубих вчера един свят.

                                     Къде отиваш,Господи?

„Една безразлична съпруга стоеше до гроба му,една истерична сводница се бе погаврила с плача си над трупа му,един пиян слуга му беше намерил ковчег и един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее.“

Излишно е да коментирам…

     Нещо обикновено,половинчато,противоречиво,клиширано като самата мен – безгранично…
     Сега трябвало да пиша за някакви си граници.За границите,които ни „оковават“ и „освобождават“;за границите,които са ни наложени и за тези,които самите ние си налагаме;за границите,които трябва да ни „вкарат в релси“,а всъщност ни изкарват извън тях;за границите,които осъкатяват човека и за същите тези граници,които полагат основите на един „гроб“ балкански,който „де факто“ може да бъде отпределен от самите граници – България.Но нека да не бъдем чак такива егоисти.Границите не са само български…
     Нямам намерение да развивам хипотези за „безграничните“ възможности на човешкия дух,за надеждата, за „ценностното“ и за „моралното“,за любовта,за хората в качеството им на такива и прочие „глупости“.Нямам и интелектуалната възможност да го направя.Просто защото това ме ограничава.Да,ограничава ме,вкарва ме в границите на кръговрата от интерпретации и различни гледни точки за живота въобще.Не ми е в стила изобщо.Затова (и не само заради това),оставям този финал отворен…
     А вие не ме принуждавайте да пиша за някакви си „граници“,а вземете се научете да живеете малко по-човешки,освен ако не искате страданието да ви научи на състрадание…

Фикция или реалност?Или реалността е фикция?Не е,реалност е,може би…Но чия реалност?Райската или адската?Или тая…земната…човешката…тегловната…греховната?
Бог е невинен!
Но къде е той?
Където и да е,не е на земята,Да,затова е невинен…щото го няма,или щото аз искам да бъде невинен,щото е Бог-нечовек,с нечовешко милосърдие и с нечовешка душа…Останал без никаква „човечност“ в себе си,просто щото е Бог и нокога не я е имал…
Фикция ли е тази фикция или е реалност?Ама чия фикция е това,моята ли твоята?
Неговата!
Това е неговата фикция,в която си ти,но за един кратък миг…Този миг е настоящето,изпълнено със спомени от миналото…А колкото до Бъдещето…
Бъдеще

няма!

„Българио,за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях…“                                                                                                         

Над „черната“ кръв,проникнала в българската „майка“,над безсмислието на войните,взели за жертви истинските „човеци“,над жестоките мъчения и силната воля,над смелия водач и подлия „скот“ се „носи“ една тайнствена сила,“оковаваща“ и нацията,и отделния човек….
Усещате ли всесилната Съдба?
Предавана от свои…проклината от чужди…закриляна Отгоре…Устояла на всички тежки изпитания,стоварене върху „плещите й“,успяла да запази идентичния непобедим дух на нацията,дори в най-критичните моменти от съществуването си – това е България!Нима такава силня „героиня“ би могла да слезе от „европейската и световна сцена“?О,Не!Тя тепърва започва да се „изкачва“ нагоре към „върховете на славата“(Само да не се завие свят от „високото“ на осем милиона българи).Е,ама, то нали Съдбата е с нас…
С нас,с нас,но колко да е с нас-няколко столетия,а после?След славното време на безбройните възходи настава „време разделно“:тежко време на робство(кога национално,кога социално).“Окован“ дух,ограничена вяра,“убити“надежди – безмилостно погубване на „българското“ от чужди и свои!Потрес,ужас-тотална безизходност в духовния мрак.Докато продължават мъката и агонията,Съдбата „дреме“(добре си „подремна“ тя,близо пет века,а и после…).Но с нея или без нея,българският дух винаги „се събужда“,“възкръсват“ народните идеали и България изправя мощна снага,за да се срине отново под ударите на Съдбата.
Късно „се събуди“ българската съдба,оказахме се свободни,но бързо пак станахме роби – този път на метериалното.
Възрожденските идеали,красивият устрем на Възраждането,епохата, трансформирала довчерашните роби в достойни личности,са „покрити с прах“ в следосвобожденска България,та така и до днес…
В критични моменти всеки се нуждае от помощ…
Българската „майка юнашка“ е грубо изтласката от „мащехата“,нуждаеща се от някаква свръхестествена сила,която да превърне разпокъсания народ в обедидена НАЦИЯ:нуждае се от благословията на съдбата.
Докога все някой ще ни спасява?
Докога все някой ще ни е крив-я врагът,я Съдбата?
Не е ли време да я вземем в собствените си ръце и да променим тая пуста участ българска?
Все тегло…все немотия…и безпътица…
Орисия зад вековна прокоба тегне над нас-всеки светъл порив потъва в мрак,а кръвта току избие по гърба ни…
Всички си тръгнаха от теб Бългатийо!
Аз останах и оставам завинаги,защото знам,че когато всичко друго изчезне,тя-надеждата остава,а с нея и аз.Ще я преобърна таз проклета Съдба,за да променя света – ако не заради себе си,то поне задари вас,събратя по участ.
Още от мрачното и апатично настояще след Освобождението България започва да се „приближава“ с бавни стъпки към Европа.Та така и до днес:“Вървим,вървим,и все не можем да стигнем до там,за където сме тръгнали“(клише,нали?).Но,уви,уместно клише,българско тежко „съдбовно“ клише…
Този път обаче “сценарият“ е в моите ръце и ако има „българска съдба“,то тя ще е Благословена!

                                                  “…и те за теб достойни,майко,бяха.

                                                 И твойто име само кат мълвяха,

                                                   умираха без страх“

                                                                           Иван Вазов 1885

Някога,много отдавна,един богат търговец от Персия пратил керван камили с ценни товари до далечен град.Казал на водача на кервана,че трябва да стигне за десет дни.Човекът взел заръката присърце и се дал зор.Стигнал само за три дни,но спрял кервана в пределите на града,изчакал да дойде десетият ден и чак тогава влязъл.

Колко дълго трябваше да чакат Кристияна Вълчева,Нася Ненова,Валентина Сиропуло,Валя Червеняшка,Снежана Димитрова и Здравко Георгиев в „топлата либийска прегръдка“ на несправедливостта?
ОСЕМ Тежки години!
Не беше ли цената на „Топлото“ твърде висока?Беше и ще продължава да бъде…
Преписаха им безумно абсурдни и неспаведливи обвинения…Арестуваха ги…Затвориха ги…Биха ги…Измъчваха ги…Изнасилваха ги…Кой са ТЕ?
Е,как кои – Българите,бе,онези,придобили световна слава като „седморката от Бенгази“.Е,най-накрая успяхме!Аплодисменти за „помощта“,оказана от българското правителство на сънародниците ни,прибрани на „топличко“ в „студената“ чужда страна.Благодарение на „майчинските грижи“ на властта,не в Европа,в Света се прочухме!
Всеки поотделно плати прескъпа цена на „топлото“,но не с пари,а с живот…И като че ли не им беше достатъчно това,ако като се върнаха тялом в България,тепърва започнаха да изплащат духом лихвите на своя „доживотен влог“.
 
Когато търговецът разбрал за случилото се,попитал:“Защо трябваше да чакаш?Ако бях влязъл веднага в града,само тялото ми щеше да е там,а така и душата ми имаше време да дойде“,отвърнал водачът на кервана.

А душиЧките на вече обездушените хорица?Те ще се върнат ли?Или са още „на топло“?

ОТ ТОПЛОТО ПОНЯКОГА МЕ ВТРИСА!